Морето

Да го гледаш морето –
тънкопрозрачно, синьозелено ...

И да не можеш да му се наситиш
и да не можеш да му се надивиш!

Шуми и плиска
преплита вълните тежки и нежни
Донася мидички цветни и празни;
влачи ги в прегръдки бели!

Уж ги оставя на пясъка пуст,
а после ги връща, взема навътре
сякаш „забравя“, че подрежда светът
на Земята, светът на водата ...

Неспокойно трептяща е
повърхността му безкрайна
Не дава Небето нито за миг
в него да надзърта.

Диша шумно или тихо, гальовно
пeейки нежно своята песен
звуци от днеска, от вчера
и от древни времена ...

Любопитно – морето до мен се протегна –
дали за него пиша?
Или по човешки мисля и
само седя на брега ?! ...