И спомените в прах ще се превърнат...

Ще минат времена ...
Всичко с прах ще се поръси.
Чашите кристални
няма вече да звънтят
и наздравици не ще се вдигат
повече с тях ...

Ще тънат къщите в тъмнина
и майките ни вече няма
да ни срещат на прага –
усмихнати и уморени:
нито удивени от
порасналите ни деца!

Часовниците стари на стената
стихнали, смълчани –
живота веч не ще броят.
И ние,
а и децата ни и внуците ни
пред снимките им само ще стоят.

На двора с ухание на роза
и на смокиня зряла
и на разцъфнали цветя –
ще стоим със залеза на слънцето
в очите ни
и ще бъдем пак за миг – деца.

И ще знаем някакси,
че те са живи,
че ни обичат и зоват:
„Да чуем шепота на Космоса,
на Времето
и на мигът.“!

Ще усещаме топлите им длани
да ни докосват с ласка,
нежност и любов.

Ще знаем пак,
че над нас са и бдят,
грижат се отново ... и
отново „пътят следващ“
с нас ще извървят ...

Колко ли пъти
стаите празни пак ще обходим
колко ли пъти
за тия дни празнични,
прекарани с тях заедно
ще си припомним?

Ще ни „стяга“ сърцето,
очите ни тъжни –
бляскави ще бъдат
Няма шум да има
нито гласът им ще звучи ...

Ще полъхнат студ и тишина
ще дойде есен и ще нападат
златните листа
Вятърът ще вие, брули,
клоните голи ще изпочупи ...

А по-късно – зимата
в бяло всичко ще прегърне
Ще „почисти“, и ще подреди,
ще изравни ...
Стъпките им ще покрие
със сняг и със забрава ..
Отдавна ще е изтляла
къщната топлина.
Ще се затварят и отварят вратите
от вятъра шумно –
навлязъл бързо в спомените ни,
пълни със самота.