Песен за майка ми

Извори чисти бликваха
„водите – сълзи“ на Странджа-
Сакар се изливаха.

Плачеха баири чеирови ...
............................................
Сгромолясваха се небесата
нестинарски огньове пламтяха.
Огряваха,
осветяваха,
защитаваха –
прегръщаха душата на мама,
въздигаха я – и в себе си я носеха –
пламтяща,
горяща.
...........................................................
Писнаха гайди странджански
и ситно хоро
от нестинарки и
нестинари се нареди.

Запристъпваха,
завайкаха,
заплакаха ...
Нестинарско се изви!

За нея пееха;
за нея въглени тлееха.
Искри,
пламъци и
две затворени, склопени очи!

Гайди, писнаха,
дъждове рукнаха ...
за Пина, с черните въглен очи ...

За да се настани тишината
и да погали посребрените й коси;
спъстрена сянка есенна
върху тялото й лежи ...

Дълбоки води гази,
бързеят я влече и
тя все не може
отсрещният бряг да достигне,
реката да пресече.

Дни и нощи се мъчи:
нощта я гледа и мълчи,
денят горещо я прегръща,
а тя със запалено тяло лежи.
................................................
Тлее и гасне бавно.
Стон.
Тишина. И пак стон.
Устните й сухи –
Напукани, горещи ...

Тежко, трудно,
мъчително бавно
разплита се нишката жизнена,
почти не остават
часове живот.
Изтече лятото, есен наднича
и мъчи се майка дни и месеци веч.